Правителството на Ангела Меркел промени координатната система на германската външна политика

Докато траеше предизборната борба, германските медии не спираха да се заяждат със старомодната й фризура и тъжния израз на физиономията на Ангела Меркел, каращ всяка усмивка да изглежда измъчена. Очакваше ли някой тогава този бурен успех и взрив на популярността, изпреварил дори и медийния любимец Шрьодер? А и кой ли можеше да предскаже толкова успешните й дотук външнополитически изяви?

Във Вашингтон правителствената ръководителка на Германия доказа, че критиката и приятелството могат да съществува успоредно. Безспорно тя се ползва от предимството, че Герхард Шрьодер антидипломатично оповести своето отрицание на войната в Ирак и по този начин засегна Джордж Буш. Ангела Меркел обаче не само се ползва от това предимство, а и демонстрира онова, което според нея е правилно: по време на встъпителната си визита във Вашингтон тя разкритикува съмнителните в международно-правно отношение лагери като Гуантанамо, тема, която впрочем предшественикът й винаги старателно избягваше. Меркел при това успя да говори по същество, без да засяга администрацията на САЩ. А макар и да получи обичайните отговори на критиката си по адрес на Гуантанамо, думите й все пак бяха изслушани.

Още по-ясен знак подаде Ангела Меркел в Москва: посещението й при руския президент Владимир Путин протече хармонично, ала проявите й там бяха на светлинни години от безкритичното “приятелство” на предшественика й Шрьодер. Точно обратното: в нейно лице за пръв път Москва бе посетена от германски правителствен ръководител, който не само открито засегна щекотливата тема Чечения, а и небезуспешно поиска среща с представители на неправителствени организации. При това в момент, в който Путин прекара през парламента закон, силно ограничаващ дейността на НПО.

Ангела Меркел гледа и на европейската ос Берлин-Париж много по-дистанцирано от предшественика си. Панибратското ликуване, което демонстрираше Шрьодер с френския си приятел Жак Ширак и което впрочем почти не се споделяше от населението в двете страни, по време на ерата Меркел по всяка вероятност ще се свие до нормалните си измерения. А най-новите бълнувания на френския президент, че срещу “терористичните държави” биха могли да се използват и ятомни оръжия, с гаранция не му създадоха нови приятели в Германия.

И без това вече Германия и Франция не се изявяват като “двигател на ЕС”. Поне не от момента, в който французите през пролетта на м.г. отхвърлиха на референдума конституционния договор на евросъюза. Този акт хвърли не само общността в дълбока криза, а и отслаби позициите на Ширак до такава степен, че той вече надали е подходящ като втори кон в общия европейски впряг. Колкото и да са близки политическите му позиции с тези на Меркел, в Париж тя ще трябва да заложи на други, на по-стабилни партньори. На последната среща на върха на ЕС впрочем Ангела Меркел демонстрира, че и сама е в състояние да действа като двигател, успявайки да постигне пробив в извънредно комплицирания спор по намаленията за Великобритания и аграрните субсидии.

Със сигурност не става дума за фундаментални външнополитически завои, извършени през последните седмици и месеци: малко повече приятелство с Буш, малко повече дистанцираност спрямо Путин и малко повече трезвост в отношенията с Франция. Ала в дипломацията от край време тонът прави музиката. А тоновете на Ангела Меркел звучат различно от тези на Герхард Шрьодер. И макор да са изтекли досега само два месеца от мандата, вече може да се каже, че тези тонове са благозвучни.