Три години от новата каменна ера в Европа: украинки говорят

"С насочени оръдия към жилищния комплекс"

Валентина: „Ние живеехме в Харков, а родителите ми - в близко село. Те ми казаха, че цялата нощ през селото преминават руски танкове. Видяхме ги как се нареждат на околовръстното шосе на града с оръдия към огромния жилищен комплекс от другата страна на пътя. Аз имах усещането, че ще има война, събрах дрехи във вакуумиран пакет, приготвих храна за детето, което тогава беше на 6 години. Казах на мъжа ми да тръгнем, но той не искаше. Той смяташе това за поредния шантаж на Путин, с който ще иска нещо. Ще се разберат, ме уверяваше. В 4 часа през нощта вече се беше уморил и легна да спи. В 4:10 започнаха първите взривове. Грабнах детето и слязохме долу в мазетата." 

"Зад гърба ми пътят се рушеше"

Людмила: „Дъщеря ми ме спаси или някаква висша сила, не знам. По това време ремонтирах дома си и нощувах в къщата на родителите ми. През нощта на 24-и февруари звънна телефонът, дъщеря ми се обади от Лвов, каза, че нещо страшно ще става в Мариупол и ми нареди за три минути да напусна къщата с малко багаж, да ида на гарата, тя щяла да ми извика такси. Първо не исках, но тя така настояваше, че тръгнах даже боса. Всичките ми вещи и документи бяха в другото жилище, само личната карта беше у мен. Дойде такси, тръгнахме. Зад гърба ми започна обстрелът на селото, зад нас пътят се рушеше. Успях да се кача на влака за Лвов и така започна всичко. С помощта на много добри хора стигнах до България и съм тук вече трета година“.

"В историческата ни родина"

Татяна: „Аз живеех в Бахмут. Двамата ми дядовци бяха руснаци, двете ми баби - украинки. Още от 2014 година, когато за нас започна войната, трябваше да зачертая или едните, или другите. Не исках никого да зачерквам. Бях агент на недвижими имоти, познавам целия град. През 2022 година там живееха 72 000 души. Днес градът го няма. Когато попадна на видео от последните дни, там още се стреля. Кметството ни публикува официално изявление, в което се казва, че след края на войната ще са необходими поне осем до десет години само за разминирането на града. Така че който където е отишъл, да остане там и да се адаптира. Аз не само нямам дом, аз нямам град.

Дойдохме в България с мъжа ми, той по-рано все искаше да дойдем на екскурзия в „историческата ни родина“. Желанието му се сбъдна, но как. През декември 2023-а той почина, беше само на 60. Отиде на риба и не се върна. Масивен инфаркт."

"Всеки носи тази рана в сърцето си"

Татяна е на 62 години, Людмила - на 67, а Валентина е по-млада. Трите са част от обитателите на Втори дом в Пловдив, убежището за украинските бежанци, създадено от фондация „Ukraine Support & Renovation”, ръководена от Наталия Еллис. С помощта на общината и доброволци, украинските бежанци възстановиха изоставената сграда на закритата Белодробна болница в града и я превърнаха в топло и уютно място за временна закрила. Мнозина получават тук подкрепа, докато си намерят работа и квартира, след което освобождават стаите за следващите. За постоянно остават само по-възрастните или майки с малки деца, които не могат да започнат работа. Това, което отличава този бежански пристан от другите, е огромната грижа за децата. За тях са осигурени много и разнообразни занимания - кръжоци, извънкласна дейност, развлечения. „Всеки носи раната в сърцето си, но възрастните могат да го преработят, а децата не“, казва директорката Наталия Еллис, която знае стотици драматични истории.

"По време на едно интервю, което снимаха тук тези дни, към нас се присъедини едно осемгодишно момиченце. То ходи вече на българско училище, много весело дете е, участва във всичките ни прояви. Когато я попитаха какво най-много ѝ липсва от Украйна, детето се насълзи и изброи имената на своите приятели. Дошла е тук на пет години, но не ги забравя и тази рана никога няма да зарасне.“

Всички тук живеем под постоянен стрес, казва Наталия Еллис. "Първата ни работа сутрин е да прочетем новините в телефоните си. Всички сме стресирани, но не го показваме външно. Няма да се предадем. Предава се човек, който има избор. Ние нямаме. Или ще загубим нашата страна, или ще я отстояваме до последно“.

"Живеем ден за ден"

„Ние сме пешки в играта на политиците", казва Татяна. Нищо не зависи от нас, не можем да повлияем на ситуацията. Длъжни сме да я приемем и преживеем.“

За Валентина всичко хубаво е останало в миналото. Юристката по професия казва: "Всичко, което сме постигнали с много труд, е загубено. Живеем ден за ден и не знаем какво следва.“

Наталия Еллис припомня, че Тръмп щеше да сложи край на войната първо за 24 часа, после за 6 месеца, сега за година. "Не е важно какво мисля за Тръмп, който вече сериозно губи доверие - с 10 пункта е спаднало то от влизането му в Белия дом. Толкова много работа го чака в самата Америка, че определено няма да му е до нас. А що се отнася до Зеленски, за разлика от всички предишни президенти, той не избяга от Украйна, съумя да организира подкрепа и инвестиции от цял свят. Кой би могъл да направи повече? А да се правят избори по време на война е пълна глупост. Никога по време на война не са се провеждали избори. Как си го представя Тръмп - войниците ще пострелят от окопите, после ще идат да гласуват и ще се върнат пак…Невъзможно.“

А възможно ли е след края на войната да успеят да преобърнат живота си отново тези жени, които нито са първа младост, нито имат финансови възможности? Преди да бъдат поставени всички под държавна закрила, те можеха да кандидатстват за хуманитарен статут и да останат тук за постоянно. В момента, докато действа закрилата, такъв статут не се дава. А има вече немалко хора, поне в Пловдив, които се адаптираха успешно, работят, живеят на квартира и желаят да продължат да живеят тук и след края на войната, защото просто няма къде да се върнат там. Жилищата им са разрушени или продадени и препродадени, а някои са от окупираните територии. Това е проблем, за който още не се говори, но може би ще стане актуален след края на държавната закрила. Тези дни правителството я увеличи с още една година, каквато е директивата на Европейската комисия.

Три години кошмар, чийто край не се вижда

„В началото на февруари 2022 година", разказва Валентина, "и тримата вкъщи се разболяхме от Ковид. Тъкмо бяхме започнали да се пооправяме, когато започна всичко. Трябваше ни антибиотик за детето, отидох и се наредих на една дълга опашка пред аптеката. Оттам се виждаха танковете на околовръстното на Харков, чуваха се взривове. Доста чаках, но стигнах до фармацевтката - младо изморено момиче, почти дете. Казах си, взех си каквото ми трябва и сега мога да се скрия в мазето, а тя ще остане тук. И ме обзе такъв гняв: Как е възможно да живеем в цивилизовани времена, когато хората имат по няколко образования, а да решаваш проблемите си с война!!! Това е някаква каменна ера! Как е възможно да разрушиш една цветуща, развита, богата страна, в която и най-обикновените хора имаха цветя в дворовете, поддържаха къщите, селата и градовете си чисти и приветливи...“

Три години от началото на един кошмар, чийто край още не се вижда. „Просто започваш да гледаш по друг начин на всичко“, казва Татяна. „Загубихме всичко, но сме живи и се радваме, че слънцето грее, че някъде е поникнало цвете.“

Татяна все още държи урната с праха на съпруга си в стаята във Втори дом, защото няма къде да го погребе. Надява се да го направи някой ден на украинска земя.

Още по темата вижте тук - от архива на ДВ: