Теодора Димова: "Комунизмът у нас се превърна в манталитет"

ДВ: На 1 февруари се навършват 80 години от едно от най-чудовищните престъпления в историята на България - така наречения “Народен съд”. Достатъчно добре ли помним? 

Теодора Димова: Не, не помним добре. По време на прехода бяха мобилизирани всякакви сили, за да заличат и заглушат паметта ни. Престъпленията се неглижираха, премълчаваха, замитаха се под килима. Стана модна мантрата „да се гледа напред, а не назад”. Повтаряха я дори интелигентни хора. Но историческите травми не могат да се крият дълго време. Паметта за тях е нещо живо, което изгаря вените ни. Паметта тупти като второ сърце. Все повече хора се обръщат назад и искат да знаят, да разберат, да разкажат на своите деца.

"За да не се повтаря"

ДВ: Каква е ролята на образованието в изграждането на устойчива памет за “Народния съд” и другите престъпления на комунистическия режим?

Теодора Димова: Така нареченият „Народен съд” трябва да се изучава в детайли. Безчовечното отношение към елита на нацията ни тогава – също. За да не се повтаря. Всъщност Коминтернът още от атентата в „Св. Неделя” през 1925 се стреми да наложи своята хегемония у нас, стреми се да унищожи елита на нацията ни. С чудовищна последователност той постига това 19 години по-късно. Трябва да се изучават именно корените на това зло, което се стовари върху страната ни след деветосептемврийския преврат.

ДВ: Други държави, където са извършвани престъпления с подобни мащаби, носят спомена така да се каже “на ревера си”. Защо България никога не преработи тази травма и не извлече поуките от зверствата на режима?

Теодора Димова: За огромно съжаление трябва да добавя, че ние сме единствената източноевропейска страна, в която няма музей на комунизма все още. Да, при нас комунизмът си отиде като задължителна идеология, която трябва да бъде изповядвана, но остана като манталитет. Комунизмът се превърна в манталитет. По-спокойно живееш, когато не си свободен, не ти се налага да правиш никакъв избор, не ти се налага да мислиш кое е добро и кое е зло, повтаряш онова, което ти се казва от  телевизора, вярваш на най-гръмогласните и кресливите, вървиш сред стадото и ти е добре. Затова тук – казвам го със смесица от печал и срам – има копнеж по отминалото тоталитарно време.

"Нещата у нас буксуват, защото не сме наясно с паметта си"

ДВ: Абдикира ли политическият елит от ролята си да участва в изграждането на смислен диалог по този въпрос?

Теодора Димова: Политическият елит се занимава само с вътрешнопартийни проблеми, с избори и т.н. Мисля, че и на ум не ѝ идва на никоя от партиите да проведе, да наложи диалог за миналото ни. Не им остава време. А нещата тук буксуват именно защото не сме наясно с паметта си. Тя е, която непрестанно ни препъва.

ДВ: През 2025 г. в света, включително и в България, се надигат все повече настроения в полза на автократичните режими. Според Вас свързано ли е това с липсата на адекватна памет за престъпленията, извършвани от тези режими?

Теодора Димова: Това е тема, по която изпитвам едва ли не страх да разсъждавам. Защо в Германия, която е пример за денацификация, се надигат крайнодесни настроения? Демокрацията се е изтощила? Или автократичните режими се възползват от нейните недостатъци? Но каква е нейната алтернатива? От хилядолетия светът не е създал друга система, трябва ли да я заменим с онова, от което се стремим да избягаме?

"Заприличахме на мутрите от 1990-те"

ДВ: Кои са днес най-ярките, най-болезнените следи на неосмисленото минало?

За мен най-болезнените признаци на неосмисленото и неизживяно минало са омразата, агресията, разделеността в обществото ни. Мисля, че и през 1990-те години не бяхме така озлобени един към друг, така разделени. Омразата и озлоблението се превърнаха в норма на поведение. Всички заприличахме на мутрите от 90-те – безочливи и нахални, с мускули и татуировки, с джипове и златни ланци. Нормалното човешко поведение и възпитание ни слисват.

Интервю на Мина Киркова по повод Деня за почит към жертвите на комунистическия режим, който сe отбелязва на 1 февруари.

***