Разтърсващата история на оцелял от Сребреница

В продължение на шест дни той върви през горите. Под постоянен обстрел, почти без храна и вода и без сън. В хаоса и в стремежа да спаси живота си, губи баща си и брат си след артилерийска атака. Продължава да върви, макар силите му да свършват. Вижда как войници стрелят по бягащите хора, като че ли са на лов. Извън гористата местност му се налага да лази, за да избегне куршумите и гранатите. Вижда ранени, на които не успява да помогне. Когато е на ръба на изтощението, един мъж го намира и му казва: "Ако заспиш сега, ще е завинаги". Става отново.

В следобедните часове на шестия ден той и стотици други достигат район, който е под контрола на босненската армия. Жителите на едно малко село ги посрещат с храна и вода. После всички отиват в местното училище, където най-сетне успяват да поспят.

Хасан Хасанович е на 49 години. Той е оцелял от геноцида в Сребреница, извършен през юли 1995-а. Но и до днес го разтърсват спомените за т.нар. Марш на смъртта: опитът на хиляди мъже и момчета да избегнат убийството. "Маршът на смъртта беше истински. Но аз го усещах и като нещо сюрреалистично", разказва си Хасан. Тогава е бил на 19 години. "Не можех да повярвам какво се случва. Накрая не можех и да повярвам, че съм оцелял”.

Маршът на смъртта

11 юли 1995 година, Източна Босна. Войските на босненските сърби, предвождани от Ратко Младич, завладяват анклава Сребреница, който е защитена от ООН зона. Там живеят 36 000 души, босненски мюсюлмани, почти всички цивилни, които от години са под обсада. Вече няма съмнение, че мъжете в наборна възраст ще бъдат убити, ако бъдат заловени. Затова повечето се опитват да избягат - през горите, за да стигнат до район под контрола на босненската армия: до град Тузла, на около 70 км северозападно.

Близо 12 000 мъже тръгват в километрична колона натам. Маршът им минава през вражеските линии, през минирани земи, шест дни под постоянен обстрел.

Войските на Младич извършват безпрецедентно нападение срещу тези хора - едва една трета от тях оцеляват. По-късно този опит за бягство бива наречен Марш на смъртта.

"Болката е непоносима"

Разказвайки историята си, Хасан Хасанович споделя - дълго време му се е струвало, че някой друг е писал сценария за живота му, а той е трябвало да го следва, сякаш няма контрол над него. Когато войната в Босна и Херцеговина започва през пролетта на 1992-а, Хасанович е само на 16 години - обикновен европейски тийнейджър, който се интересува основно от музика и футбол, не толкова от политика.

Светът му изведнъж се променя. Семейството му бяга от етническото прочистване в Източна Босна, в началото се крият от войските в горите около Сребреница. По-късно се местят в Сребреница, която се превръща в анклав на босненски бежанци от цялата страна. Хасан живее там три години.

След влизането на войските на Младич в Сребреница на 11 юли 1995-а Хасан се впуска в Марша на смъртта с баща си Азиз и брат си близнак Хюсеин. За последен път ги вижда на следващия ден. Телата им са открити в масов гроб години по-късно. "Най-много ме боли, когато мисля как са били убити брат ми Хюсеин и баща ми Азиз: дали са ги измъчвали, колко ли време е минало преди да умрат? Тази болка е непоносима", пише Хасанович в автобиографичната си книга.

Завръщане в Сребреница

След гимназията Хасан Хасанович завършва криминология и работи като преводач за американската армия. През 2003 година най-сетне получава възможността да погребе брат си, а две години по-късно - и баща си. Връщането в Сребреница и работата там е дълъг и болезнен процес за Хасан. Днес той работи в мемориала, посветен на жертвите от Сребреница.

"Спомените те преследват. Всичко напомня за геноцида и за оцеляването. Първо трябваше да ходим на погребенията с полицейски кордон. Сръбските националисти стояха покрай пътя и показваха с ръце националистически победни знаци. И до днес в Сребреница живеят престъпници. За всички хора на определена възраст се чудиш какво ли са правили тогава, къде ли са били. Години наред имах сили да се връщам само за погребенията. Но после почувствах, че сякаш баща ми и брат ми гледат към мен и очакват аз да разказвам, защото те вече не могат. Почувствах се готов да я разкажа."

Не жертва, а оцелял

Когато Хасан Хасанович разказва, тонът му не е нито обвинителен, нито изпълнен с болката, за която говори. В очите му няма сълзи, не изглежда гневен. Но не харесва думите "помирение" и "примирение", които често се използват, когато за Сребреница се говори в чужбина. Той казва, че това са думи, които предполагат конфликт. "Ние не сме имали конфликт с никого и войната в нашата страна не беше гражданска. Това беше война, в която ние бяхме преследвани и унищожени. Това бе геноцид. Сърбия и сърбите трябва да се примирят с тази история и да признаят геноцида, вместо да го отричат."

Хасан Хасанович излъчва достойнство, когато разказва историята на своето оцеляване. Това достойнство е неговата победа над геноцида, над злото. Той държи да не бъде наричан "жертва на геноцида". Казва, че жертвите са тези, които са били убити - нарича себе си оцелял. Тази дума за него е като титла, която носи в себе си неговата задача и неговото призвание. Задачата да разкаже историята. "Ще продължа да разказвам, докато имам сили да го правя”.