Погромът от 1955: Истанбул можеше да е съвсем различен днес

На стената в дома на Елизавет Ковис в Атина висят снимки на Синята джамия и "Света София" в Истанбул. Тя е родена там, но е от гръцки произход. Като дете става свидетел на погрома в турския град през 1955 година.

"Живеехме на последния етаж в четириетажна сграда", разказва жената пред АРД. "Баба ми стоеше на прозореца, а църквата гореше. Помня, че тя плачеше".

Убийства и разрушения - с помощта на държавата

На 6 септември 1955 година турски националисти навлизат в кварталите на града, където живеят хора, които не са мюсюлмани. Нападенията им са провокирани от конфликта в Кипър и предполагаем бомбен атентат в родния град на Кемал Ататюрк. Въоръжени с брадви и метални прътове, те нападат домовете и магазините на малцинствените групи - атакуват най-вече гърци, но също и арменци и евреи. Чупят прозорци, подпалват, рушат църкви и гробища, пребиват и изнасилват хора, мародерстват. Полицията почти не се намесва. Най-малко 15 души загиват, стотици са ранени. Над 4 000 бизнеса са унищожени и над 1 000 домове.

По-късно се разбира, че въоръжените нападатели са докарани в Истанбул от други части на страната, припомня АРД. Днес се смята за доказано, че държавата е организирала погрома. Дилек Гювен е германска историчка от турски произход, която обстойно е изследвала събитието. Тя е убедена, че държавата стои зад погрома. "Истанбул е бил икономически мегаполис, а икономиката е била до голяма степен в ръцете на гърците". Това е една от причините за погрома, допълва тя пред АРД.

Според експертката има и друга причина - след колапса на мултинационалната Османска империя, малцинствата вече не са добре дошли в Турция. "Новосъздадената република вече не се възприема като османска, а това значи също, че вече не е мултиетническа и религиозна - дом на арменци, гърци и евреи. Затова и в този период се вкарват в сила различни мерки за ислямизация на обществото”, обяснява Гювен. Сред тях са принудителна размяна на хора с Гърция, затваряне на гръцките и арменски училища, вкарване на данък върху богатството, който затруднява малцинствата. А после се случва и погромът от 1955.

"През всичките тези години - мълчание”

Онези, които не са "разменени" с Гърция, напускат града след погрома, а останалите през 1964 г. Преди погрома в Истанбул живеят около 100 000 гърци. Няма точни данни за това колко са те в момента, но повечето преброявания посочват най-много 2000. "Ако попитате хората по улицата днес, повечето сигурно няма да знаят нищо за погрома през 1955”, казва Арет Демирджи - ръководителят на истанбулския офис на германската фондация "Фридрих Науман”. Той е от арменско семейство - магазинът на дядо му е разбит през 1955 г.

Демирджи разказва пред АРД, че дядо му изпитвал дълбоко разочарование от случилото се. "В някои случаи турските им съседи и приятели са им помагали, но в крайна сметка нападателите също са били турци. В някакъв момент е станало болезнено ясно - не ни искат в тази държава”, казва той.

Турският президент Реджеп Ердоган нарече бунтовете от 1955 г. "грешка", но официално разследване и досега не е извършено. 70 години по-късно само граждански организации извършват възпоменателни дейности. Елизабет Ковис редовно организира събития в Атина, за да е сигурна, че погромът и прогонването на малцинствата не са забравени. Тя обаче е наясно с това, че в Турция ситуацията не е такава, пише АРД. "Редовно съм в Истанбул. Повечето ми приятели там са турци, включително много просветени хора. И дори те понякога ме питат защо всъщност сме си тръгнали тогава", казва тя. "Тогава си мисля: не знаете ли? Защо не казахте нищо тогава, защо не протестирахте? През всичките тези години - мълчание."

Борба за правото да се завърнат

Нико Узуноглу също е грък от Истанбул, който по време на погрома е бил дете, преди да се премести със семейството си в Гърция. 74-годишният мъж днес работи за Федерацията на истанбулските гърци, които се наричат Романи. Те имат една основна цел - правото на младото поколение да се върне в Истанбул, въпреки че не са родени там. "Не искаме тази общност да остане в историята, трябва да подкрепим младите хора и да ги мотивираме да се върнат в Истанбул", казва Узуноглу.

Това обаче не е лесна задача. Активистът казва, че води разговори с турското правителство по въпросите на натурализацията и издаването на разрешителни за пребиваване на новото поколение. Прогрес почти няма. "Имаме и други желания - например да подкрепим тези около сто ученици и студенти в Гърция, които са част от общността. Да им помогнем да разберат културата на Истанбул и да ги сближим с нея”.

70 години след погрома Истанбул все още има огромно значение за идентичността на тези хора. "Всеки път, когато идвам в Истанбул, първо си поемам дълбоко дъх. Това е нашият град, нашият дом. Но ние сме загубили родината си", разказва Елизавет. Тя обича Гърция, но се идентифицира с произхода си. "Ако всичко това не се беше случило, Истанбул можеше да е съвсем различен град днес".

Вижте и тази галерия от нашия архив: