Кевин Лик: Историята на най-младия политзатворник в Русия

Кевин Лик е руски и германски гражданин. Той е един от 16-те политически затворници, които на 1 август 2024 година бяха освободени в рамките на размяна на задържани. Лик е най-младият човек, който някога е бил осъждан за държавна измяна в Русия. Той е бил арестуван през 2022 г. като 17-годишен ученик в Майкоп, Южна Русия, и през 2023 г. е бил осъден на четири години затвор. Според съдебното решение той е „подпомагал чужда държава – Германия – в дейности, насочени срещу сигурността на Руската федерация“.

Според следствието Лик е правил снимки на военни части в Майкоп и ги е изпращал на „представител на чужда държава“. Твърди се още, че поведението на младежа е било мотивирано от това, че не е съгласен с „политическия курс“ на Руската федерация и с провеждането на „специалната военна операция“, както в Русия наричат войната срещу Украйна. Днес Кевин Лик живее на свобода - в Бавария. Ето неговият разказ за времето в руски наказателен лагер.

Последният ден в колонията

Последният ми ден в наказателната колония N14 в Архангелска област започна като всички други: в 6 часа с химна на Русия. Стените на тази колония пазят мрачната памет за ГУЛАГ и за много политически затворници. Сега, през лятото на 2025-а, съм в Германия и вече на свобода. Но кошмарите ми всяка нощ ме връщат в килията, към усещанията от онова време, към мислите за тези, които продължават да страдат заради своите убеждения.

Официално моята присъда за „държавна измяна“ изтича чак през 2027 година. Не съм си и мислел, че скоро ще се окажа на свобода, а още по-малко, че ще седя в собствената си стая и ще разказвам спомените си.

20 грама месо допълнително заради недохранване

В последната вечер заедно с отряда се бяхме насочили към лагерната столова. „Пак риба с царевична каша“, чух нечий възглас и моментално загубих апетит. Единствената ми утеха бяха чаят и хлябът, които много затворници, предвиждайки гладната нощ, криеха под якетата си или в джобовете на панталоните, въпреки строгите забрани за вътрешния ред. Неизвестно защо правилата строго забраняваха подобни „волности“, но не и издевателствата от страна на администрацията.

В медицинския кабинет констатираха, че теглото ми е „недостатъчно“ и ми определиха минимално количество допълнителна храна: 20 грама варено говеждо. Тези две миниатюрни парченца върху жълтата пластмасова чинийка само засилваха тъгата ми и осъзнаването на факта, че теглото ми продължава да намалява.

Днес много моменти от затворничеството ми изглеждат размити, изтрити, като че ли гледам на света през изпотеното стъкло на автобус. Особено неясни са ми спомените за вечерите в затвора, но точно последната вечеря ще я помня винаги.

Можех да си взема само пастата за зъби и четката

Излизайки от стола чух, че ме вика един от служителите в лагера, който ме помоли да го последвам в бараката. Оттам ми бе разрешено да си взема само пастата за зъби и четката – нищо повече. Опасявах се, че ще ме заведат в следствения изолатор, но ме отведоха в килия в едноетажното сиво здание, където се намираха библиотеката и кабинетите на началството. Затвориха вратата на килията и ме оставиха там за дълго. Шест часа по-късно се появи шефът на колонията.

Той отвори прозорчето на вратата и каза: „Още няколко часа и ще тръгнем. Имай търпение“. Попитах: „На свобода ли?“, но не получих отговор. След това избухнах в истеричен смях. Изпитвах едновременно безгранична радост, но и недоверие, че това наистина са последните ми часове в лагера.

В един часа през нощта дойдоха да ме вземат. Спряхме до контролно-пропускателния пункт. Дежурният ме попита защо майка ми е поискала да се върне в Русия – въпрос, който бях чувал вече многократно. „Тя винаги е искала да се върне в родината си, в Майкоп (град в Южна Русия – б.ред.). А аз ѝ желаех доброто, освен това горях от желание да науча руски“, отговорих. „А с какво би искал да се занимаваш след освобождаването ти?", попита той тогава. „Да продължа оттам, където ме спряха – да уча.“ Така и стана – веднага след освобождаването ми започнах да търся къде да уча и ме записаха в гимназия в Германия. Завършвам първата си година там и макар да не беше лесно, успях да се справя.

Важно е да се разказва за политическите затворници

Връщайки се в Германия след седем години живот в Русия, се сблъсквам с това колко сложно е понякога да обясниш на средностатистическия германец защо доставките на оръжие за Украйна не бива да се прекратяват и защо в хода на мирните преговори не трябва да се забравя за политзатворниците. Струва ми се, че на средностатистическия европеец страданията на политическите затворници са му безразлични.

Едно денонощие след размяната се състоя пресконференция. Дадох много интервюта, включително на ДВ. Питаха ме виждам ли бъдещето си в Русия. Година по-късно мисля, че бъдещето ми ще е свързано с Германия. Между другото, тази година беше доста напрегната – говорих пред Бундестага, пред Европейския парламент, в ООН, паралелно с интензивното учене. Сега вече съм във ваканция и искам да осъществя една проста, но отдавнашна мечта – да отида на екскурзия из планините на Бавария.

Даже най-малките усилия могат да спасят нечий живот

Ако трябва да се извлече опит от преживяното, то лично аз виждам задачата си в това – във възстановяването на културните и човешките връзки, разрушени от диктатурата. Моята история е само една от многото и тя трябва да се превърне в напомняне: бъдещото зависи от нашата готовност да защитаваме ценността на човешките права. Според мен дори най-малките, на пръв поглед, усилия могат да спасят нечий живот. Дори най-обикновеното писмо до някой политзатворник може да му даде достатъчно сили да преживее още един ден на ужас зад страшните стени на ГУЛАГ.