"Харесваше ми да бъда болна": страшният свят на анорексията

Текстът на Елена Димитрова първоначално е публикуван в sCOOL Media.

Росица е само на 18 години, но вече е преживяла една тежка битка. Тийнейджърският ѝ живот преминава в изтощителна борба с храната. Сутрин първото нещо, което прави, е да се премери на кантара. Успокоена, че не е качила нито един грам, но вътрешно недоволна от тялото си, тя се насочва към кухнята, за да закусва.

Дажбата ѝ са две оризовки и енергийна напитка с 0 калории, която ще я "засили" през деня. Не обядва, а след училище отива на фитнес, за да изгори повече енергия. С изцедени сили Росица тича на бягащата пътека. Краката ѝ треперят, но не се отказва, докато дисплеят не отчете желаните от нея изгорени калории. Вечер тя се прибира вкъщи уморена, но не чувства глад, а когато стане време за вечеря, внимателно, за да не бъде забелязана, прибира храната си в салфетка.

"Хранителните разстройства започват в тийнейджърска възраст"

"Добре дошли в омагьосания кръг на човек с анорексия" - така Росица Иванова определя живота си допреди две години. В такъв омагьосан кръг живеят хиляди, диагностицирани с тежкото хранително разстройство. В България обаче точна статистика за заболелите от хранителни разстройства като анорексия и булимия няма. Много от случаите остават недиагностицирани или се вписват в здравната система само като психични разстройства. По данни на Националния център по обществено здраве и анализи за 2023 г. в страната са хоспитализирани 76 091 пациенти с болести на ендокринната система, разстройства на храненето и на обмяната на вещества. За психични и поведенчески разстройства броят на хоспитализираните е 36 367.

"Анорексията е едно от трите заболявания с най-висок процент на смъртност, тъй като след гладуване в продължение на години вътрешните органи започват да отказват", казва пред sCOOL Media д-р Ина Апостолова, психотерапевт и основател на Центъра за лечение на хранителни разстройства "Светлина". "Най-често хранителните разстройства започват в ранна тийнейджърска възраст, като сега долната граница доста е намаляла, но средната възраст на стартиране е около 13-14 години", казва още д-р Апостолова.

За да не бъде повече "трътлеста"

При Росица всичко започва в шести клас с на пръв поглед безобидно сравнение с останалите момичета в класа. Тя никога не е била с наднормено тегло, но в един момент чува от съучениците си определението "трътлеста".

"Реших, че трябва да сваля няколко килограма, за да не бъда трътлеста", казва тя. Вкъщи майка ѝ се опитва да я разубеди, но това не помага.

"Причината за отключването на хранителни разстройства са психологически фактори - например стресът при кандидатстване след седми клас, изпити, смяна на училището. Тогава започват първите харесвания между момичета и момчета. Това е другият основен фактор - желание за харесване от връстниците и от противоположния пол. Едно подмятане и фокусът остава върху тялото. Общо взето, тази несигурност и ниско самочувствие с едно хубаво подхвърляне могат да доведат до прекалено вглеждане във външния вид и оттам да отключат хранителни проблеми", обяснява д-р Апостолова.

"Вътрешно нещо постоянно ме тормозеше, чувствах се некомфортно в тялото си, но все още не предприемах никакви действия", разказва Росица. Не след дълго все пак решава, че ще отслабне, за да не бъде "трътлеста" за останалите. Към онзи момент тежи 48 кг и е висока 157 см. Поставя си цел да свали 3-4 кг. Изключва сладкото и тренира по половин час вкъщи. Скоро достига 42 кг. Но това не ѝ стига. Тогава започва и да гладува, за да покаже кантарът 40 кг. Все още никой не забелязва какво се случва.

"Признаците, по които родителите могат да разпознаят анорексията, са: ако детето пропуска хранения, има липса на апетит, започва да ходи често на фитнес, губи видимо тегло и носи по-широки дрехи, за да прикрие тази загуба. Наблюдава се още честото мерене на тегло или ако детето следи етикетите на храните и техния грамаж", съветва д-р Апостолова. Тя добавя, че помощ от нея търсят основно родители, когато болестта вече е в напреднал стадий. Ето защо е важно да се уловят първите признаци на хранителното разстройство.

Гладът

"Вече бях стигнала до такъв период, в който криех храна от майка ми. Гладувах и тренирах още повече. Когато мама сервираше храна, аз веднага я слагах в салфетка, в джобовете и после я изхвърлях или я криех по шкафовете. Единственото, което ядях на вечеря, беше супа. В един момент започна да ме е страх не само от шоколада, но и от храната като цяло. Накрая бях стигнала до минималните 500-600 калории на ден, бяха ми достатъчни колкото да мога да преживявам", разказва Росица.

Още докато е в шести клас, Роси достига критичните 35 кг. Менструалният ѝ цикъл спира. Често боледува, отсъства от училище, а силите ѝ вече не стигат за тренировки. И майка ѝ разбира, че момичето има проблем. Този път обаче попада в нов омагьосан кръг - на здравната система.

Лечението

Майка ѝ я води при лекар - психиатър и психолог. Там тя чува диагнозата - анорексия. И лечението - антидепреснати.

"Системата работи така, че когато пациентът има проблем, трябва да се консултира с личния си лекар, който ще му даде направление за консултация с психиатър. Оттам психиатърът само изписва лекарства, без да лекува проблема на задълбочено емоционално ниво. Консултации с психолог не се покриват от НЗОК, а това може да бъде голям разход за едно семейство", казва д-р Апостолова.

Тя обяснява, че има и друг път на лечението, което според нея трябва да бъде прилагано и от държавата. "Първата стъпка е задължително с психолог. Като може да се наложат и допълнителни консултации с диетолог, психиатър или гастроентеролог, за да може пациентът да премине успешно възстановителния процес. Така е в повечето терапевтични центрове в страната", казва тя.

След началото на лечението за два-три месеца Росица спира да сваля килограми. Редовно ходи на прегледи, пие лекарства и започва да се храни нормално. След 8 месеца менструацията ѝ се завръща и вече е 46 кг. Чува от лекарката си, че щом вече има три поредни цикъла, тя се е излекувала. И лечението приключва. Но болестта не.

Пандемията

"С идването на пандемията стигнах 41 кг и болестта ми се върна в пъти по-зле. Не можех да уча повече, по цял ден си мислех как до края на седмицата трябва да съм стигнала определено тегло." Опитва се да се консултира с различни лекари, но повечето тогава отказват прегледи на живо, а в тези случаи онлайн консултациите често не са ефективни, посочват специалисти. "Следващите четири месеца бяха ад за моето семейство. Карахме се за моето хранене, аз отказвах да ям, мерих се през два часа", казва Роси. Отново се връща при лекарката си, която отказва да я лекува с аргумента, че е за прием в болница. И тя, и родителите ѝ са категорично против. Търсят друг специалист. Тя ту се съвзема, ту отново пропада в капана на кантара. Консултирала се е с общо 8 лекари.

"Много лекари отказваха да ме лекуват и за тях решението беше да вляза в болница. Видяхме, че нещата не се получават и се върнахме при едната лекарка с условието, че ще започна да се храня нормално, но не можех да приема факта, че трябва да кача 5 кг", разказва Росица. "Харесваше ми да бъда болна, не си представях живота, в който не искам да съм болна. Беше ме страх, че ако оздравея, ще стана дебела. До ден днешен се боря с това", признава още тя.

След осми клас - две години, откакто е в това състояние - тя отново е 35 кг, колкото последно е била в шести клас. Стига дотам, че вече дори си носи кантара, като пътува.

Тогава разбира, че няма друг вариант, освен да влезе в болница. А това значи следното: "У нас лечение на хранителни разстройства се провежда в различни болници, но във всички тези болници заболелите постъпват в психиатрично отделение", казва д-р Апостолова. На практика в България няма специализирана държавна клиника за лечение на хранителни разстройства. Лекуват се други психични разстройства. "Държавата ти осигурява място в болница, което е доста некомфортно за голямата част от пациентите, защото има много болни, които са с шизофрения и всякакви психични заболявания", обяснява д-р Апостолова.

В болницата

През декември 2021 г. Росица постъпва в психиатрично отделение на софийска болница. Не желае да споменава името на болницата. "В болницата не работех с психолог, а трябваше. Единственото, което правеха, е да ни карат да ядем и пак да ядем", разказва тя. В отделението има и други момичета с нейната диагноза.

"Постоянно се сравнявахме една с друга - коя от коя е по-слаба. Мереха ни веднъж в седмицата. За закуска ни даваха огромни кифли и тестени закуски. След два часа ни даваха кроасани. На обяд имаше супа и пиле с ориз, пиле с картофи или кюфтета с картофи, заедно с филия хляб, а за десерт имаше кремче с бисквити. Следобедната закуска беше или тестена, или обикновени бисквити. Като човек, който не е ял от месеци, изяждайки цялото количество храна, се чувствах много зле. Спомням си, че едвам преглъщах и много трудно си изяждах храната, но в болницата не ни даваха да ядем по-бавно. По цял ден бях на легло, защото иначе щях да изгоря повече калории. По време на лечението ми в болницата нямах определен хранителен режим. За тях беше важно колко ястия приемаме на ден." Росица определя престоя в болницата като другия най-тежък период от лечението ѝ.

Изписват я на 20 януари 2022 г., защото се разболява от Ковид. Остава вкъщи един месец, но всеки ден обядва в болницата. През февруари я приемат за още два месеца, но тя така и не възвръща менструалния си цикъл дори когато вече е 46 кг. Продължава да се храни в болницата до месец май, когато лекарите ѝ съобщават, че ще може да си възвърне цикъла само чрез хормони, защото вече близо две години тя няма такъв.

Започва приемане на хормоните, но с тях натрупва още килограми. Това я ужасява отново и я води до друго - приема по една кутия разхлабителни на ден. Така отключва и друго хранително разстройство - булимията. "Обикалях по три-четири аптеки и често казвах, че разхлабителните са за майка ми. Купувах по две кутии и понякога и двете съм ги приемала за един ден. Когато не приемах лекарствата, повръщах", казва Роси.

Промяната

След всичко това Росица и родителите ѝ си казват, че трябва да има и друг начин. Момичето решава да си даде една година, която прекарва в самостоятелно обучение и лечение. Вследствие на хранителното си нарушение тя има сериозни увреждания на бъбреците и проблеми с храносмилателната система.

"Започнах да ям с близки хора, приятели, защото се срамувах от това да ям пред хора", казва тя. След една година успешно се завръща в стария си клас с нови сили.

"Ходя на фитнес, на айкидо, но за здраве. Така бягам от мислите си. Намерих утеха в музиката и сбъднах една мечта - да отида на концерт на Тейлър Суифт", казва тя.

Днес Росица тежи 52 г. Не се взира в кантара всеки ден, не го носи със себе си на път и се учи да приема тялото си. Излязла е от омагьосания кръг на диагнозата и на здравната ни система. Но знае, че борбата продължава.

"За мен храненето е борба, но го правя, защото вярвам, че някой ден наистина ще се наслаждавам на начина си на живот. До ден днешен ходя на психотерапевт два пъти в месеца и се чувствам в пъти по-добре, поддържайки здравословно тегло. Разбрах, че хранителното разстройство е много повече от това да си броиш калориите и да си мериш храната."

Росица избира да говори, за да помогне и на други момичета, попаднали в ада на анорексията. Иска да им каже, че път има. А той минава през това да заобичаш себе си.