Децата на България: "своите" и "чуждите"

Емил Джасим е учител по история, образователен експерт, участник в редица проекти, свързани с квалификацията на учителите и въвеждането на иновативни образователни методи. Многократно е обосновавал необходимостта от „реална промяна, основана на истински обществен консенсус, който отива над партийните и идеологическите различия”. С него разговаря Еми Барух.

Кой трябва да участва в тази промяна? Между семейството и училището има непрестанно напрежение.

Емил Джасим: Отношенията между семейство и училище се разглеждат по условие като конфликт. От уравнението обаче са извадени децата, които са и в училището, и в семейството. Това е най важният триъгълник, който в голяма степен липсва: училище - ученик - родители. Ако я няма една от страните, става проблематична мисията, която би следвало да има образованието. А тя е да направим децата способни да се справят с живота. Да ги превърнем в свободни личности, които преследват собствената си представа за щастие. Давам любим пример: ако не си лекар, инженер, адвокат, бизнесмен, търговец… не те смятат за успял в България. Ако обаче станеш собственик на успешен бар на плажа, това прави ли те по-малко успешен човек?

Да дефинираме успешен човек.

Емил Джасим: Проучвания в последните години показват, че „зумърите“ - (т.нар. поколение Z) имат съвсем различна представа какво означава да си успешен. Водещо при тях е доброто психично здраве. Но учим ли ги на това нашите деца или им казваме: „Трябва да изкараш толкова на теста?”.

"Системата на МОН не дава възможност децата да показват най-доброто"

Разпространеното схващане у нас е като видим, че едно дете е добро на тенис и слабо по математика, да го запишем на уроци по математика. Ние, в международното училище Увекинд, ще го изпратим на уроци по тенис. Смятам, че така трябва да бъде. Системата на МОН не дава възможност на децата да показват най-доброто, на което са способни и да разгръщат таланта си така, че в края на 10 клас да са способни да изберат своята специализация. И тук има още нещо интересно. Ако едно дете иска да се премести от едно училище в друго след 10 клас, това може да стане само в профила, в който е прието след 7 клас. Това е някакъв вид образователно крепостничество.

А този профил се определя по време на един-единствен изпит, веднъж в живота, нямаш втори шанс. И това определя цялото ти бъдеще оттук нататък! Защо? Човек може да отлага завършване на средното образование с години, може да се ожени много пъти, но в 7 клас… ако в този ден те заболи стомаха, ако не си във форма, повтарям - нямаш втори шанс. Този изпит не мери нищо друго освен колко са дълбоки джобовете на родителите. Преди време един доклад на ИПИ доказа точно това - че този изпит само увеличава социалното неравенство - т.е. който се е родил беден, ще умре тъп, както казва старата германска поговорка.

За какво бъдеще подготвя децата днешното училище?

Емил Джасим: Ние не знаем какво бъдеще очаква нашите деца. Това, което знаем е, че трябва да имат стабилна и здрава ценностна система. За да устояват на промените, които могат да бъдат много радикални, много бързи. И същевременно те трябва да имат умения, които биха ползвали цял живот, независимо какво ще им поднесе бъдещето - за да оцелеят, най-просто казано. Почти 78% от професиите, които са съществували през 1995 година, когато аз съм влизал в гимназията, са изчезнали завинаги.

В днешния политически и социален контекст очакваме ли от училището да възпитава граждани, а не конформисти?

Емил Джасим: Мисля, че понякога се бъркат две различни понятия - едното е конформизмът и способността на хората да се нагаждат, другото е адаптивността, което е качество - това е важно биологично еволюционно качество. Знаем, че оцеляват не най-силните, а най-адаптивните. Това не означава човек да е без ценностна система. Адаптивността е качество, което се отнася до големите технологични, дори обществени промени, докато конформизмът е способността човек да се облагодетелства при всяко положение. Ще ми се да не се смесват понятията, а често това се прави.

„Ще просперираш, но ако се нагаждаш, ако се примиряваш” е масово разпространена формула за успех днес. Свободният човек не се примирява.

Емил Джасим: Нагаждачите не винаги са несвободни хора. Има хора, които просто предпочитат по-късия път към тяхното разбиране за успеха. Това не значи, че те не знаят какво е свобода. Не значи, че нямат ценностна система. Просто имат принципи, но - когато се налага, имат и други, резервни принципи. Но те нито са глупави, нито са абсолютно неморални. Просто те са готови да рационализират своите избори, за да получат някакво житейско удобство. Аз не съдя, а се опитвам да разбера, както казва един от любимите ми историци Марк Блок.

"Да си успешен човек значи да си почтен и свободен човек"

Хуманитарното образование ни казва, че да си успешен човек значи да си добър човек, почтен човек, свободен човек. Моята лична гледна точка се побира в това. Но ще се върна по-назад. Не мисля, че отговорността трябва да я търсим в сегашното време и сегашните политически играчи, които задават някакви обществени модели. Дори не в чалгата, дори не в прехода. Смятам, че една от най-тежките щети, които нанесе комунизмът, е прекършваното на този автентично свободолюбив български дух.

Знам, че звучи малко романтично. Но ето фактите - през 19 век се случват неща, които нямат аналог в световната история. Това е т.н. българска революция в трите си направления. Първото е борбата за собствен език — за по-малко от 10 години в рамките на Османската империя в българските етнически територии са създадени над 1500 български училища, без да имаме държава. Второ, през борбата за църковна независимост започва борбата за политическа независимост — българската революция няма аналог. Тя е организирана от най-богатите хора, които изоставят всичко с една-единствена цел - свобода. Революционните ни песни не са за хляб, те са за свобода. Това е знамето на нашите революционери и там не пише „Хляб или смърт” или „Стабилност или смърт”, а пише „Свобода или смърт”. Ако не сме свободни, няма смисъл да живеем, казват нашите революционери. Ами Съединението - буквално сме сами срещу всички.

Доста романтичен прочит на историята, наистина…

Емил Джасим: Да, мога да добавя, че това, което казвам, контрастира с две български поговорки: „Преклонена глава сабя не я сече.” и „По-добре черен хляб, отколкото черни забрадки”. Къде е този дух сега, който търси свободата?

Да се върнем към образователната реалност у нас и успешните световни практики. Какво научихте от опита си във Финландия ?

Емил Джасим: Имах щастието да работим заедно с един господин, който е бил години наред шеф на Дирекцията за преподаване на английски език. Едно от нещата, които много ме впечатлиха през 2009-2010 година е, че тяхното министерство беше от около 20 души. Във Финландия се случва следното: през 1982 година те констатират, че са на дъното в Европа като резултати и си казват „Трябва да направим нещо!”.

В продължение на 7- 8 години правят подробен анализ на всички проблемни точки. Много добросъвестен. И едва в началото на 1990-те започват лека полека да въвеждат сегашната система. Бавно, защото образователната система е консервативна по природа. Което не значи, че не трябва да се променя. Те успяват да въвлекат в процеса всички замесени. Правят страшно много анкети с родителите. А ние тук генерално много се страхуваме да питаме родителите. Това много липсва - да седнем и да има истински голям обществен дебат. Да си поговорим. Да разберем какво иска всеки за своето дете.

Не мисля, че има българин, който да не иска детето му да живее по-добре, да знае и да може повече в живота. Всеки ще каже: искам детето ми да получава добро здравеопазване, да расте като уважаван човек, да може да изразява свободно мнението си, да печели добре, да се храни с качествена храна, ако се разболее, бързо да получи сериозна помощ от държавата…Ако успеем да намерим това най-малко общо кратно, тогава нещата ще изглеждат по различен начин. Което предполага истинска политическа воля отвъд всякакви партийни интереси. За мен големият провал на всички политици без изключение е, че не успяха да намерят общ език по тази тема.

Резултатите от програмата за международно оценяване на учениците PISA показват, че българските ученици са функционално неграмотни, не разбират това, което четат, не правят логически взаимовръзки. Това е съкрушителна оценка за българската образователна система. Какъв е изходът?

Емил Джасим: Ще дам пример с нашето училище, което е единственото лицензирано по трите програми на IB - международна програма с много сериозна методология зад гърба си от 1969 г. насам. На всеки 7 години те обновяват указанията и педагогическите тенденции. И ние всяка година заедно с моите колеги разпарчeтосваме учебните програми на МОН - едни ужасно скучни и понякога неясни документи - по такъв начин, че да можем да сглобим примерно осем големи теми, като по всяка от тях учим 6 или 4 седмици. Като в нея са включени всички предмети.

"Един проблем има множество гледни точки и решения"

Ето пример: 2018 г. се появи мини-сериала на HBO „Чернобил”. Тогава направихме на десетокласниците една тема, която се казваше „Чернобил”. По физика те учиха как се добива атомна енергия, по химия - радиоактивните елементи, по биология - как радиацията се отразява на живите организми, по история - как се предава информацията в тоталитарните и в свободните общества. Да не забравяме, че за аварията в Чернобил хората във Франкфурт бяха научили преди тези в Москва. По английски и по немски се взима цялата енергийна лексика, която е актуална по отношение на климатични промени и т.н. като се четат и превеждат статии от онова време. По български език и литература учениците учеха Олга Токарчук, която в края на същата година получи Нобелова премия. Ето как в рамките на един сгъстен период от време те разбират, че един проблем има множество гледни точки, множество решения. Накрая на всеки от тях поставяме по една задача.

Защо не се мисли в тази посока и в масовото училище?

Емил Джасим: Защото трябва много сериозна подготовка. Ние, за да вземем всеки един от 3-те лиценза, в продължение на две години сме били със статут на кандидат, минава се през супер-тежък лицензионен режим, с дълбочинни интервюта на родители, учители, ръководство, деца… И чак след това казват: да, вие го можете. На всеки 3 години всеки учител е длъжен да мине допълнителна квалификация, която училището плаща.

Стигнахме до качествата на учителите…

Емил Джасим: Да не обвиняваме тези, които не могат. Огромна част от моите колеги в страната работят при изключително тежки условия. Силно дезинтегрирани семейства, в среда, в която децата не говорят български. Много наши съграждани казват „Ами да го научат! Да ги задължим!”. Ние трябва да привлечем тези деца, които не знаят български, да ги приласкаем, а не да ги задължим. Да ги накараме да се почувстват пълноценни български граждани. Да се гордеят, че са български граждани, но не с миналото, а с това което държавата им предлага. Ако българската държава започне да гледа на всички деца като на свои безценни граждани, ще има друг резултат.

Учителите масово нямат подкрепа. Увеличиха заплатите със 100 процента в един момент. А увеличи ли се качеството на работата им с 50 процента? Или поне с 25 процента? Не знаем. Българските родители нямат усещане, че качеството на образованието се е подобрило. Мисля, че ще ни побелеят косите, ако разберем колко пари са дадени за т. н. кредити за атестация на учителите по безумни програми. Ако целево се харчи за квалификация на учителите, наистина е напълно възможно. Трябва желание.

"Учебниците не са някакви свещени книги"

Основателките на Увекинд Зарина Филева и Юлия Пчеларова още 2014 г. въвеждат в училището платформата Google Classroom и инструментите на Google за образованието. И когато дойде пандемията ние просто минахме от присъствено към неприсъствено обучение без никакъв проблем. Бяхме готови. И не защото сме се готвили за катаклизъм, а защото съвременният свят иска тези неща от нас. Нямаме никаква нужда от учебници, това не са някакви свещени книги. Учебникът може да е едно от хилядите помагала, които един учител ползва. Но за да стане това, системата трябва да се промени.

И отново стигаме до политическата воля. Хората, които могат да направят големи промени, трябва да имат инструментите, бюджета, силата на закона. За да не продължаваме да сме на последно място по функционална неграмотност след поредната проверка на PISA. Романтичният прочит на такава надежда е, че ни трябват 5-6 години да видим как израстват постъпилите днес деца.