1984: когато разпитваха цяло село заради бунта за имената

Два месеца всички жители на тогава многолюдното село са подложени на разпити в милицията, 12 души, сред които 15-годишно момче и момиче на 18, плащат порива си за свобода със затвор. Не всички вече са живи, момчето е вече мъж с психично заболяване вследствие на преживяното в трудово-възпитателното училище в Бойчиновци. Другите са прокудени от България, но не късат връзката с родината и все повече от тях се завръщат.

Осъден за "хулиганство"

Феим Кахраман сега е на 72 години, но още не успява да се отърси от спомена за преживяното преди и след Пазарджишкия затвор. Живее в Турция, макар че в началото властите го натискали да върви в Австрия. Озовал се със семейството си на остров Гьокчеада, най-западната точка на Турция, допреди това със статута на открит затвор за рецидивисти и военни бази, бивше гръцко притежание с името Имброс, а срещу него е Самотраки. Тогавашният турски президент Тургут Йозал намерил начин да оживи острова – през 1989 г. страната отворила границите си за прииждащите кервани със стотици хиляди български граждани, „свободни да пътуват“. Така Феим със съпругата и двамата сина се влели в потока от нови заселници от Южна България и с безвъзмездно предоставените от държавата земи създали по суровите островни скатове китното село Ширинкьой. По-късно, когато загубил съпругата си, купил жилище в Люлебургаз – защото е много по-близко до България.

Преди това и после

В Караманци животът на Феим бил спокоен, работел като домакин в кметството. В началото на май 1984 г. го привикал партийният секретар на селото и му наредил да събере не повече от 30 души за събрание с важна клечка от София, член на Българската комунистическа партия (БКП). Яхнал той служебния мотор и обиколил околните села да ангажира слушатели на лектора Салиф Илязов, издигнал се от Окръжния комитет (ОК) на БКП в Кърджали до висшите нива на Централния комитет (ЦК) на БКП в София. Тогава генералната линия на партията е на етап образоване на турците за „изконния им български произход“ и подготовката им чрез меката сила на дезинформацията и твърдата на репресията за „доброволното“ преименуване. А хората по селата дочували вече за измамната същност на въпросните лектории.

Събрали се обаче повече от необходимите 30 души и вместо в малката класна стая в училището, сбирката се провела в киносалона. „Започна Илязов да ни приказва, че в Турция живеят цигани, че в България турци няма и всички са чисти българи, но потурчени през османското време. И че е време да се осъзнаем и сами да изберем български имена, за да живеем достойно“, спомня си Феим.

"Сега Айшето Анче ли ще стане?"

Кипнало му тогава и на няколко пъти извикал лъжите да спрат, защото в това село всички си знаят предците. Нури Хасан, който след затвора се преместил да живее в Дания, се измъкнал и спрял електрозахранването на салона. Гневът избухнал, с викове и блъсканица тълпите напуснали залата, обградили лектора и не го допускали да се скрие в лимузината. „Предател, изменник, продажник", крещяха хората. Баща ми още в салона се провикна "Сега Айшето Анче ли ще стане?" и ядосан му каза, че само Рейгън ще ги оправи такива като него. А Ремзи Идриз, също бъдещ политзатворник, му викна, че Ботев и Левски не са мислили като него“, разказва Феим.

Последвали мъчителни дни на разпити, всеки от селото бил притискан в милицията – нужно било да се узнае кои са хората около Феим и баща му. Денонощно виели милицейски сирени, блокадата била желязна. Шестима от най-гласовитите от бунта прекарали два месеца в следствения арест на милицията в Хасково. „Тежко беше там, предпочитахме да ни отведат в затвора, където първо изкарахме 6 месеца. Първоначалната присъда бе 4 години и половина – за хулиганство“, уточнява с насмешка той.

С баща му ги върнали в Хасково за първото дело - оковани с белезници, а огромната тълпа отпред потрошила входните врати и нахлула вътре. Кордон униформени овладял ситуацията, а в съдебната зала се изправили свидетели на „хулиганството“ на бащата и сина.

Решетки за изречени думи

Партиен секретар с фамилията Нанев настоял пред прокурора по делото тези двамата да получат смъртни наказания, защото България не била виждала подобно престъпление. На втора инстанция все пак съдът се оказал благосклонен и възмездието за невижданото престъпление било две години и половина зад решетките. През това време съпругата на Феим била подложена на неистов тормоз от страна на селските управници, преживявала с двете деца в недоимък и безпаричие. Когато през 1986 г. участниците в бунта излезли на свобода, събрали единомишленици в близка гора с идеята да създадат своя организация за съпротива. Но и сред тях се намерил предател – последвали нови арести и обиски по домовете на несъгласните с идеите на режима.

Месец по-късно селският партиен секретар съобщил на Феим, че трябва да се срещне с пратеници на Държавна сигурност от София, пристигнали в Караманци. Посрещнали го телевизионни камери и другари в шлифери и бомбета. Телевизията трябвало да го заснеме колко щастливо си живеел със семейството и така да обори информация на правозащитна организация от Мемфис, че е бил убит. Заснели го как в местната фурна пълни торба с хляб и макарони и се прибира вкъщи при също така щастливото си семейство. Така българската държава доказала на империализма как грижата за човека е първостепенна грижа на партията.

През 1989 г. първият изгонен от родината си и стъпил в Турция е Аптула Ферад от село Караманци, въдворен в концлагера в Белене през 1985 г. (в пика на преименуването), после интерниран със семейството си в монтанското село Ботево, твърдят местните. Последвал го Феим през юни – притиснат от агент в ДС с фамилията Сапунджиев да замине за Австрия, но отказал и успял да получи благоволение за Турция. Дали му 24 часа да напусне България: „Нямахме и какво толкова да съберем, намерихме един москвич да ни закара до Капитан Андреево и така се озовахме на чужда земя с още 17 семейства от моето село. Но аз се връщам все по-често, коренът е тук“, казва Феим Кахраман.

"Родината не се забравя"

Вчера стотици се събраха на поредния възпоменателен митинг в Караманци – датата 10 май е в паметта на местните. Този път парламентарната група на ДПС-Доган и представители на структури от цялата страна, водени от лидера Джевдет Чакъров, пристигнаха за събитието. Сред тях бяха и кметове на общини в Турция, където живеят изселниците от България, както и пратеници на изселническите организации там.

„Където и да отидем, родината е в сърцето, не забравяме и българския език. На тези възпоменания идваме с почит към носителите на свободния дух, историята за онези времена на съпротивата срещу режима не трябва да се забравя“, заяви зам.-кметът на община Чорлу Гюнер Четин, изселник от Добрич. Джевдет Чакъров риторично попита дали у нас демокрацията функционира и институциите работят, има ли върховенство на закона и адекватна съдебна система. Той подчерта, че именно поради тези проблеми и с идеята да спрат гоненията и репресиите спрямо хората по места ДПС-Доган е подкрепило управляващото мнозинство, но след тежките разочарования подкрепата е оттеглена.

Евродепутатът Илхан Кючук припомни и жертвите на съпротивата от 1984-1989 г., които вместо с минута мълчание и молитва преди седмица бяха почетени с чалга и спортни борби от „едни други хора, наследници на същите комунисти, безчинствали срещу турците“.

Още по темата - в това видео от нашия архив: